Бягащите в спомени

Бягащите в спомени

posted in: Мотивация | 0

Благодаря  на Доротея Луканова за специалната покана да участвам в проекта “Детство”.  Идеята му е да обедини разкази от детството на различни автори, а приходите от продажбата на книгата след това да бъдат дарени на отделението по Диабет в Клиниката по ендокринология, диабет и генетични заболявания към Специализирана Болница за Активно лечение по Детски Болести – София.

Днес публикувам моя разказ, специално написан за тази благотворителна кауза, а съвсем скоро се надявам да ви представя и издадена книжката, която всички ще можете да си закупите и да се запознаете и с останалите творения.

 

Благодаря ви за четено и отделеното време.

 

 

Бягащите в спомени.

Автор Юлия Атанасова

Редактор Мая Жалова – Канвар

Двете момиченца стояха в тъмния асансьор, който беше спрял внезапно между етажите. Поредното спиране на тока за един час. Тогава имаше режим. Но някой трябваше да изведе кучето на разходка следобед и двете в бързината бяха забравили тази малка подробност. Понеже бяха неразделни, никога не им беше скучно. Дори и в този пуст и страшен асансьор извадиха едни кукли, с които иначе щяха да си играят по-късно. Други такива деца не познавам, които толкова дълго време да си пазят куклите. Даже обратното, при тях те ставаха все повече с годините. А вместо лексикони, като всички останали, двете си разменяха едни айни тетрадки. В тях залепяха изрезки на всичко, което си харесат от страниците на красивите списания. Подреждаха ги като приказни разкази, а после си обменяха тетрадките, четяха една на друга мечтите си и ги обсъждаха с часове по телефона.

Бързо им омръзваха някои неща и макар на пръв поглед добрички, двете измисляха какви ли не лудории, за да повдигат детския си адреналин. Едно от забавленията беше да прекосяват парка с кучетата си, представяйки си, че участват в шпионски филм или са на необитаем остров. Друг път пък, докато отиваха на училище, позвъняваха на някоя чужда врата във входа, за да дразнят хората. Веднъж обаче от един апартамент изкочи гневен господин и ги подгони по стълбището. Падна голям страх, но и смях.

Обичаха да подаряват цветя на майките си, а най-красивите рози, на които отдавна бяха хвърлили око, бяха пред блока на тяхна съученичка. Бяха посадени под терасата на един господин, който постоянно излизаше да ги наблюдава. И не само тях. Сякаш цялото си свободно време този човек прекарваше на терасата, за да гледа кой минава, откъде се прибира, дали е бил в супермаркета и какво си е купил.

Ах, тези рози! Червени, големи, като от кадифе. Да си откъснат само по една……

Съставиха си план и започнаха да дебнат кога господинът излиза и кога се прибира от балкона. Имаха дори резервен план, според който някой трябваше да го разсейва. И двата плана обаче не сработиха, защото точно докато късаха натежалите цветове, господинът се появи на терасата, видя ги и  хукна да ги гони. Колко сладко им беше след това, че са се отървали! И пак …….. страх и много детски смях.

Понякога в училище им викаха „лиглите“. Двете все нещо си шушукаха и хихикаха. Имаха си техен таен свят, в който веселите моменти нямаха край. Можеха да се смеят на всичко и учителката по литература често им се дразнеше. Но още по-често прихваше в смях заедно с тях.

Подкрепление им беше третата им приятелка. Тя беше различна от останалите деца. Напомняше на Пипи Дългото Чорапче по храброст и изобретателност, дори имаше същите малки лунички по нослето. Ясно помня двете й светлокестеняви плитки. Много умна, чудата и интересна. Най-много обичаше да ходи при конете. Те бяха нейната страст. С плитките, раницата и карираната си ризка, тя всеки миг имаше готовност да мине и да навести четириногите си приятелчета.

Трите девойки все нещо пееха заедно. Голямо слушане на музика и учене на текстове падаше. И винаги спореха заради различните си вкусове. Едната от тях обикновено се цупеше на другите две, които са взели превес в спора. Но затова и нищо не можеше да ги раздели, защото дори споровете им бяха смешни и разведряващи.

Един ден двете “лигли” нямаха планове за след училище. Бяха решили да изпробват нещо ново – за първи път да посетят конна база и да се видят отблизо какво прави тяхната дружка почти всеки ден.

Докато приближаваха, мирисът на сено и тор във въздуха започваше все повече да се усилва. Те направиха физиономии, но не спряха. Вече нямаше връщане назад. Стъпваха внимателно, за да не изцапат обувките си, чинно следвайки своята водачка в конюшните, където конете си почиваха. Изчакаха, докато тя ги нахрани и не смееха много да сe приближат. За първи път осъзнаха всъщност колко високи са тези животни. Помислиха си, че това не е шега работа и се възхитиха на безстрашието на дружката си, която можеше да ги язди.

Наоколо нямаше никой, единствено те и конете в конюшнята. А вън на манежа един младеж се опитваше да дресира новия обитател на това малко царство – млад, едър черен жребец, който не се поддаваше лесно на опитите да бъде воден в кръг. От време на време се изправяше на задните си крака и изцвилваше с недоволство. Гривата му се размяташе буйно на всички страни, мускулестото му тяло нервно потръпваше.

На момичетата им доскучаваше и затова решиха, че би било по-забавно да излязат навън и да погледат отблизо дали конят ще се поддаде на дресурата.

Приближиха бавно, гледайки с възторг непокорния красавец и усилията на момчето пред него да го овладее.  Колко красив беше този кон! Свободолюбив, смел, непредсказуем! Двете вече бяха стигнали оградата на манежа. Наблюдаваха в захлас.

Изведнъж черният красавец успя да се отскубне от юздите и тичешком се запъти право към тях. Приближаваше бързо. Времето сякаш спря. Те се разпищяха и се втурнаха да тичат обратно към конюшните. Толкова бързо не бяха тичали нито когато ги гонеше съседът по стълбището, нито онзи с розите. Представяха си как конят ги настига и минава върху тях, а сърцата им препускаха по-стремително и от галопа на жребеца. Огромно е детското въображение и картината в главите им ставаше все по-страшна и по-фатална. Вече изобщо не им пукаше дали са си изцапали обувките. Не усетиха за колко секунди са пробягали цялото разстояние. В края на алеята със спокойно изражение на лицето ги очакваше тяхната приятелка. Виждайки я, двете лигли започнаха да говорят една през друга и да я дърпат за ръката, за да бягат заедно. Изглеждаха запъхтяни и зачервени, очите им – широко ококорени. Но вместо да ги последва, тя избухна в искрен смях. Учудени момичетата спряха, обърнаха се и видяха, че момчето отново поставя юздите на коня до оградата, точно където стояха те преди малко.

“Хей, момичета… Хахаха. Конят няма да мине върху вас, не знаете ли… Хахаха. Това да ви е за урок”.

Не знаеха. Но по-късно разбраха, че това е историята, на която винаги ще се смеят и която ще ги пази вечно заедно.

Днес, връщайки се толкова назад, се сещам за думите на Уейн Дайър:“ Заменете думата страх с любопитство” И знаете ли какво? Споменът ми подсказва, че това вече го мога.

 

Посвещавам с много любов на Люси и Мая

 

Leave a Reply