Когато мечтата в нас се обажда, готови ли сме да отговорим?

Когато мечтата в нас се обажда, готови ли сме да отговорим?

posted in: Мотивация | 0

 

 

Да поговорим за разликата.

 

Разликата между това, което казваме, че искаме да направим, и това, което всъщност правим.

 

Как изглежда в живота ни?

 

Къде се усеща най-много?

 

  • Може би на раменете ни след прекалено много часове, прекарани пред екран?
  • Или в остротата на гласа ни от тази сутрин, когато заради бързане за среща се ядосахме на човека до нас, защото в този момент анагажимента е станал по-важен и от двама ни? Нашата сутрин. Нашата връзка. Под влиянието на ангажимента.
  • Или в начина ни на хранене, за който съжаляваме, но повтаряме отново и отново?
  • Или в липсата на време да целунем любимите хора? Ама наистина. Приели сме този специален момент за даденост и го пропускаме.
  • Или в начина ни на отношение към хората? – сякаш те са тук само, за да ни дадат това, от което се нуждаем.
  • Или в начина, по който сме приели настоящия момент за тръмплин към бъдещето?
  • Или в това как се оплакваме, че нямаме време и после веднага се логваме във Фейсбук?

Познато ви е за какво говоря, нали? Познавате тази празнина. Трудна е за преодоляване, защото се чудим как. Не знаем. Но ако не знаем, това е може би защото все още не сме готови да научим.

 

И защо просто не се успокоим за миг? Да замълчим по онзи начин, по който почти никога не успяваме и не правим. Толкова сме бързи да вдигнем телефона, да грабнем дистанционното, да отворим вратата на хладилника, да потърсим компанията на хора.

 

Не мълчим, защото боли.

От разликата между това, което казваме, че искаме да направим и това, което всъщност правим. От разликата между това, което ни интересува най-много и това, което поставяме, като приоритет. Между живота, който искаме да водим с цялото си сърце и никога несвършващия списък със задачи, които се борят да засенчат всичко останало всеки ден.

 

Боли най-много, когато е тихо. Мълчание.

Тишината е първата стъпка, но е неизбежна. Това разминаване, тази дупка, е една врата, и всеки път, когато боли сме поканени да влезем вътре. „Ела у дома“, казва болката – „Чуй ме!“

 

Може да не искаме да се върнем. А може да се страхуваме, че ако направим обратното, животът ни ще стане друг. Твърде много промени. Твърде много ще се изиска от нас. Всеки един самостоятелно разбира, за какво е готов. Всеки от нас може да избира в този момент.

 

Болка. Но болката вече е позната. Знаем как да живеем с нея. Не е ли по-лесно да не се връщаме при нея. Да, но само ако сме сигурни, че го искаме.

А сигурни ли сме? Няма нищо по-болезнено от това да не слушаме себе си. В същото време какво огромно облекчение изпитваме, когато го направим.

 

И когато има страх, това е което чуваме:

Всички неща, които вече знаем…

Плюс гласа на копнежа, на дълбоко дълбоко заровеното желание, което токова старателно искаме да прикрием, но въпреки това, трудно игнорираме.

 

Няма значение това чувство, което ни поставя в дупката откъде е. Каквито и грешки да сме направили или продължваме да правим, колкото и да сме се откъснали от себе си, тази врата стои отворена там винаги – за да може да избираме!

 

И какво става, ако това е всичко, което трябва да знаем точно сега?

Какво става, ако всичко, което има значение е момента на нашия избор?

….

 

XX Юлия Атанасова

 

 

Leave a Reply