Любов и страх

Любов и страх

posted in: Мотивация | 0

Трябва ли да чакаме докато стане по-сигурно? Трябва ли да чакаме другия и кога спираме да мислим за себе си?

Да, знам. Редно е да не се фокусираме прекалено върху себе си, да обичаме безусловно, да спрем очакванията, да помагаме, но кога спираме връзката със себе си, без да се усетим?

Когато ставаме търпеливи в чакането и в отлагането на собствения си живот и мечти?

Търпението работи, когато правим най-доброто всеки ден, наслаждаваме се, наблюдаваме, учим се, благодарни сме и сме търпеливи за резултата, стъпка по стъпка. Доброто сега гради добро утре.

Но не е търпение, когато жертваме желанията си и вървим по чужд път, действаме против сърцето си. Това е решение, което правим със собствения си избор.

Границата между търпение и чакане е тънка и отново, като знак могат да ни служат емоциите ни. Как се чувствам в това търпение? Това моето търпение ли е или е чуждо желание за чакане от моя страна. Какво усещам? Страст или спирачка……

Мислейки по тази тема, се сетих за пример много типичен при връзките – трябва да си осигуря финансова сигурност, за да мога да създам семейство. Познато на всички.

Но ако не творим живота си сега, с това което имаме, а чакаме сигурността, тогава ще ни чака ли това, което си мислим че сигурното ще ни донесе?

Финансовата сигурност е за да плащаме за живота, който искаме да водим. И ако водим щастлив живот няма ли по-бързо да постигнем и финансовата сигурност? Не сме ли още по-мотивирани. И тогава, ако поставяме щастието в режим на изчакване, не забавяме ли и сигурността си?

Със самото чувство на несиугрност не привличаме ли само още тежки топки от живота? Ами да, докато не научим, че сигурно няма.

Чувала съм и следното: Искам да се чувствам добре – да си създам сигурност.

И това не е ли предаване на дистанционото за живота в ръцете на обстоятелства извън нас?

Утре тази сигурност изчезва и хоп пак не се чувстаме добре моментално. Това е състояние на огромна зависимост, от което не остава време за света и любовта, поради непрестанния фокус за вкопченост в сигурното и страха да не го изгубим.

От Нийл Доналд Уолш научих това – прегърни дискомфорта. Създавай си всеки ден ситуации на дискомфорт и им се радвай. Приемеш ли дискомфорта той изчезва, бягаш ли от него той се връща при теб. Животът започва извън зоната на комфорта. Тогава наистина живеем, а не само преживяваме.

И ми се струва подходящо точно тук да цитирам още малко от него:

“Всички човешки действия са мотивирани на най-дълбоко равнище от едно от двете чувства: страх или обич. Истината е, че има само две чувства – само две думи в езика на душата. Това са противоположните краища на великата полярност, която Аз сътворих, когато създавах Вселената и вашия свят такъв, какъвто го знаете днес.

Това са двете точки – Алфата и Омегата, които позволяват на така наречената от вас система на „относителността“ да съществува. Без тези две точки, без тези две идеи за нещата не би могло да има никаква друга идея.

Всяка човешка мисъл и всяко човешко действие се основават или на любов, или на страх. Не съществува друг човешки мотив и всички други идеи са само производни на тези две. Те са просто различни вариации, различни интерпретации на същата тема.

Замисли се дълбоко и ще видиш, че е вярно. Това е , което нарекох Изначална Мисъл. Тя е мисъл или на обич, или на страх. Това е мисълта зад мисълта, зад мисълта. Това е първата мисъл. Водещатата сила. Суровата енергия, която задейства двигателя на човешкото преживяване.

И ето как човешкото поведение поражда повтарящо се преживяване след повтарящо се преживяване; затова хората обичат, след това разрушават, след това отново обичат. Винаги има люшкане от едното към другото чувство. Любовта води до страх, страхът води до любов, любовта води до страх…”

– Нийл Доналд Уолш , из “Разговори с Бога, част Първа”

 

От Юлия Атанасова

Leave a Reply