Всички усещаме тази колективна тревожност и страх, но също и глобалната ни връзка, както никога досега. Всякакви различия и разстояния вече нямат никакво значение. Всички сме равни в това.
Знам, че в момента не можем и да си помислим за пътуване до Париж. Но се сетих, че всъщност Париж не е просто локация. Париж е състояние на ума и духа. Не съм там, но все още усещам този град, който така обичам.
Дори улиците му да са пусти, кафенетата празни, гражданите му блокирани по домовете си, си спомням деня, в който излязох със страхопочитание от музея Д’Орсе. Все още мога да почувствам какво е да седя спокойно на пейката в Люксембургските градини, да отпивам червено вино и гледам Париж от терасата на Сакре Кьор, да зяпам из уличките на Монмартър с кроасан в ръка, божественото патешко с боровинки и разбира се много фоа гра. Експлозия. Незабравимете разходка по Сена, шампанското, музея Yves Saint Laurant и Целувката на Роден, разбира се… За мен Париж е машина на времето. Един обяд в ресторант Клозери Де Лила, любимо място за Хемингуей, Пикасо, Луис Бунюел и много други легенди ме върна като малка Алиса в една друга епоха.
Не искам да мисля за затворени паркове, Айфелова кула, за спрели въртележки. Но сега и това ми носи нужния комфорт. Да усещам сърцето и душата на Париж, който така обичам.
Love, Юлия Атанасова
Снимки: Юлия Атаносова
Leave a Reply